Градска история

Градска история

P1500214

Любовта ми към София е мръсна. Мръсна като като любовта на зависимия, който чака скрит в сенките своя дилър. Мръсна като като любовта на онази жена, която стой вече 25 години при своя насилник, своя съпруг. Мръсна като изгорелите газове на колите, смесени с човешкото дихание на милиони души, вкопчени в цикъла на ежедневието. Мръсна.

Любовта ми към София трудно ще бъде изчерпана с една дума. Моят град, за който понякога си мисля, че в него най-хубавото е възможността да го напуснеш в края на седмицата, за да отидеш там където животът е истински, а лимитът, който определя съществуването ти е безкрайният небосклон от звезди.

С този град се знаем отдавна. Тичала съм по улиците му, опознавайки малките тайни, които може да ми предложи. Гледала съм балконите на сградите му, възхищавайки се от архитектурните умения на отдавна забравени инженери. Обикаляла съм го стотици пъти, сама, за да помисля, сянка сред хорското гъмжило.  Познавам диханието и миризмите му, шумовете, които издава, дори нощем. Градът – арена на моето детство, на  моето юношество, на превръщането ми в голям човек. Той знае всичко за мен – стъпките ми отдавна са се запечатали по паважът и неговите сгради.

Първата целувка на онзи покрив на 20 етажния блок до нашия. Когато се държахме за ръце гледайки как от Витоша бурята приближава с пълна сила. И дъждът ни наваля, а ти свали мокрият си суитчер и ми го подаде, защото зъзнех в мрака, а аз разбрах, че от тук нататък връщане няма и ще бъдем завинаги заедно. Или поне за известно време…

Приятелите ми. Тези малко острови на спокойствие, при които се скривам в трудни моменти.

Моето семейство.

Нощем, след като е валял дъжд, въздухът е чист, а лампите поставени на мястото където някога бе Мавзолеят, се отразяват в жълтите павета.

Легендите за банкера, който се самоубил на онова малко балконче на Българска народна банка, след като бил разорен.

Източната атмосфера на Женския пазар.

Мостът на влюбените, когато го нямаше МакДонълдс и Хилтън, а с компанията си клатихме краката над улицата долу и пушехме първите си цигари.

Бункерът, който открихме онова далечно лято и стигнахме дъбоко навътре, чак до там където бе наводнено, а чинии и пейки плуваха като призраци в черната вода.

Южният парк и Западния.

Училището ми, с оная кръгла кула и стълбите, на които дълги години люпихме семки, мъдро нищейки темите на своето детство.

Зоологическата градина, в която ходехме  когато скучаехме през жарките лятни ваканции.

Попа и околните заведения.

Пързалката, на която за първи път стъпих на леда, а сега тъжно пустее някогашното Индиго.

Витоша. Толкова близо, че често забравях за съществуването й.

Баба Яга и Природонаучният музей.

Лудницата в градския транспорт, когато желанието ни да стигнем от точка А до точка Б граничи с почти невъзможното и когато слушалките-тапи и mp3 плеърът ми са единственото спасение.

Град пълен с истории. С моите истории.

Любовта ми към София е мръсна, тежка, изморяваща. Любовта ми към София е феерична, тръпнеща, истинска. Чувството на облекчение след като си се завърнал от далеч, не може да бъде сбъркано с друго. Това е чувство, че си се прибрал у дома.

Back to Top