Димчо Дебелянов

С майчето ми обичахме Дебелянов. Вечер четяхме стихове, двечките, в хола, и се радвахме на музиката в поезията.

Този й беше любим и днес, в къщата на Дебелянов, върна толкова много спомени. И склуптурата представяща  всички майки, които са загубили децата си… Толкова много мъка.

Как да преведеш поезията на жадни за знания чужденци?

Маменце, искам да те помня, винаги и завинаги.

Липсваш ми, маменце.

* * *

Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.

“В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален –
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!”
О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай – пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!

А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежи прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. –
Аз искам да те помня все така…