Луупът на Яна (Beyond Final)

(Яна Копчева е фотограф. Тя ми подари нейна снимка. Аз написах история.)

Последен септемврийски следобед. Циганско лято.  Прозорците светят от изгряващото слънце. Целият свят е топлина и сутрин. Птиците пеят високо в дървото пред блока.

Яна спи под душа. Спи докато проготвя кафе. Спи дори докато облича любимата си рокля (онази с бялата якичка).

Душата й, все още сънуваща, ходи на няколко стъпки след нея. Огромният шарен котарак се отърква в крака й за довиждане и се връща на любимото си място.

Яна влиза в луупа (заключвайки вратата след себе си). В ушите й звучи The xx – Crystalised и целия свят е музика.

Часът е 8:42.

Яна има собствен часовник от хора, които пресичат всяка сутрин пътя й до работа ( и според зависи на какво разстояние ги среще, знае колко е закъсняла за работа.).

8:43 – шивачката в ателието в съседния блок отключва голямата метална врата.

8:47 – момчето с прекрасната немска овчарка прекосява пътя й. Изглежда угрижен. Яна му се усмихва лъчезарно, но той я подминава.

8:52 е любимия час на Яна. Нарича го Часът на Клошарката и винаги се опитва да отгатне историята на милата и симпатична женица, намацана с няколко слоя червило, която пресича пътя й малко след Метални конструкции. Яна си представя, че е принцеса, избягала от семейството си, заради голямата любов, която свършва 3 дни след пристигането й в София. “Някой ден ще я питам”, казва си Яна и продължава напред.

9:01 – адвокатът, който пие кафе пред кантората си. (сърдечния ритъм на Яна започва да се забързва).

9:12 – брадатия програмист, който е забил поглед в телефона и най-вероятно ще я блъсне някой ден, ако Яна не е изключително бърза в реакциите си. (сърцето й започва да се мята като колибри хванато в капан).

9:17 – моментът, който Яна чака цяла сутрин –  момчето с черна тениска върви пред нея. Никога не е виждала лицето му, но знае, че ако се обърне всичко ще се промени завинаги. Изпитва желание да го извика, да се затича, да го спре, да му каже “здравей”. Той завива на дясно, а Яна продължава в противоположна посока,

9:30 – Яна отваря вратата на офиса. (Яна отваря вратата на офиса. Яна отваря вратата на офиса. Яна отваря вратата на офиса. Яна отваря вратата на офиса.)

(Няколко седмици по-късно)

Часът е 8:42.
Яна отваря врата на апартамента си и влиза в луупа. (Яна отваря врата на апартамента си и влиза в луупа. Яна отваря врата на апартамента си и влиза в луупа.) Момчето с черната тениска (9:17) го няма от няколко дни. Яна е тъжна. Навън небето се изсипва върху света. В ушите й звучи London Grammar, но тя не ги чува.

8:47, 8:52, 9:12... Яна не вижда никого около себе си. Зеленият й чадър е в пълен контраст със сивия свят и сивите мисли в главата й – “Момчето го няма. Къде е? Добре ли е? Няма го”. Последните думи придобиват метален вкус в устата й.

Часът е 9:15 скоро ще стигне до мястото където пътищата им се пресичаха всяка сутрин. Частица от Яна се надява да го види отдалечаващ се в пороя.

Огромен надпис на тротоара пред нея (написан с онези бои, които се виждат само когато са мокри) привлича вниманието й:

“Яна, влез в парка”

Яна не се поколебава. Дърветата се затварят зад нея. Момчето с черна тениска я чака в дъжда. Часът е 9:30.

Светът никога няма да бъде същия.