Най-добрата шкембе чорба на света

Кървавото. Това име обтяга струна на дълбок, първичен ужас, скрита някъде в мен, като едновременно с това ме връща във времена, когато майка ми ме викаше да се прибирам след като се стъмни, носех ключа от вкъщи на врата ми, а летата бяха дълги и знойни, прекарвани в игра пред блока, кражба на череши и всякакви други плодове, и малки клади, в които изгаряхме всички боклуци, които намерим.

Кървавото е кръчмата на ж.к. Сердика и за нея се носеха страховити квартални легенди, които моята банда бе изучила и с детското си въображение съживила до толкова ярка картина, че отбягвахме улицата, на което това заведение се намираше, с прецизност на атомен физик и скорост, близка до тази на пантера.

Когато си мисля, как Кървавото е станало Кървавото, в главата ми винаги изниква една и съща картина:

„Камерата се прояснява, фокусирайки се върху брадясала уста, дъвчеща клечка за зъби със скорост на костенурка. Постепенно обективът се отдалечава разкривайки лицето на мъж на средна възраст, въздебеличък с хищен вид на мазното си лице. Камерата се отдалечава още малко и виждаме, че е облечен в бяла куртка и стои зад разнебитен бар, в мръсно черно, с метален плот. В ръката си държи чаша, най-вероятно от ракия, съдейки по наредените бутилки зад него.

Картината става пълноцветна. Имаме звук. В залата се води разговор на висок глас. Почти можеш да усетиш мирисът на пот, ярост и застояла храна.

Десетина мъже със зачервени лица почти са опрели глави едни в други. „Дзън“ чува се звук от случайно бутната чаша. Камерата се връща и на забавен каданс виждаме как чашата, бутната случайно от нечий лакът полита към земята. Съдържанието и за момент образува красива вълна във въздуха, преди да се разбие в океан от стъкла и течност.

Емоция, като електрически ток преминава през телата на мъжете в залата. Един от тях чупи бутилка бира в масата и удря стоящия пред него човек, които за секунди добива изражение на пълна изненада, но бързо излиза от шоковия транс и връща удара с двойна сила.

В залата настава меле от тела. Барманът изкача от бара, с нетипична за телосложението му бързина, в ръката си държи пръчка, която, в класически кръчмарски стил, е набодена с пирон.

Камерата е обляна с кръв. Стоп!“

– Стоп – казвам на таксиметърджията – до тук съм.

    • Идеално – казва ми той, докато брой пари, които съм му подала – Тъкмо ще хапна в Кървавото?

    • В Кървавото? Ама не ви ли е страх? Чувала съм ужасни неща за това място.

    • Ти пък девойче, препоръчвам ти да пробваш шкембе чорбата им. Кълна се – казва той, докато затваря вратата – Най-добрата в София. Можеш да питаш всеки един таксиджия.

Три месеца по-късно. Махмурлук. Такъв махмурлук, че свят да ти се завие, докато тихо проклинаш О’боже на Махмурлука и си обещаваш, че повече, ама повече НИКОГА НЯМА ДА ПИЕШ!!!

Чували сме, че този тип махмурлук се лекува само с шкембе чорба. Най-близката кръчма до нас е Кървавото. Краката ми отказват, да вървят в тази посока, но приятелите ми лесно ме избутват до там.

Очите ми горят от ярката слънчева светлина. Устата ми е суха. Лека тръпка в стомаха.

Отварям вратата на Кървавото. Вътре цари прохладна тъмнина. Миризмата на манджа е почти физическа. Левият ми крак следва десния. Очаквам да видя дебелия барман, който а съм погледнала на криво, а е скочил с бухалката с пирон върху ми.

Стигам до бара. От там ме гледа симпатична бабка с прошарена коса.

    • Какво ще желаете младежи – усмихва се тя и аз виждам в детайли златния зъб на дружелюбната й усмивка.

    • Ъ-ъ-ъ – три шкембета – казвам аз малко по жизнерадостна, че съм избягала от сигурна смърт – и три бири ако обичате, ще почакаме на вън.

    • Идат ей сега.

Четиридесет минути по-късно. Светът е станал много по-поносимо място. Прав беше таксиджията – тук е едно от най-добрите шкембета в София.