Часовникът

Часовникът

Баща ми Любомир Йорданов Великов е роден на 31-ви юли 1952 г. и има безгрижно детство точно 5 години и 6 месеца.

На 12 януари 1958 година трепери от студ и страх в една от алеите на гробището в Бакърена Фабрика, докато гробарите шумно спускат ковчега на баща му, Йордан Великов Великов, в замръзналата земя, а лицето на майка му има израз на надгробна плоча.

На този ден баща ми започва да се страхува. Страхува се от всичко, което е по-високо от метър и двайсет, страхува се от сенките, които бродят в мрака на малката му стая в квартал „Надежда“, страхува се, че хората убили баща му по време на военно учение, ще се промъкнат през нощта и ще убият майка му.

Баща ми се страхува. Страхува се се да не остане сам, от големия сив свят навън, от всички мисли, които се гонят в малката му главица, но най-вече се страхува от жълтата нощна лампа, копие на постамент-символ на човешкия прогрес, изграден някъде в далечна Одеса, която всяка вечер осветява неспокойния сън на всички в къщата.

Същата лампа, за която майка му Ваня Георгиева Великова, моята баба, вярва, че пази духът на баща му и често си говори с нея нощем, когато си мисли, че малкото момче спи. Тази лампа ще бъде последното нещо, което баба ми ще види в студената, сивкава, като развалено мляко, стая в болницата, където ще вземе дъх за последен път.

Баща ми продължава да пази лампата, сложена на последната лавица в библиотеката на  добре подредената му къща, в която живеят с третата си съпруга и перфектната си дъщеря, която не съм аз.

Понякога поглежда към нея и съм склонна да се закълна, че лампата му говори.

Back to Top