Това, което името ми носи

Това, което името ми носи

На майка ми


„На леглото е изгряло слънце в бяло одеяло,
Туй е наша Хелиана, лакомо яде хумана.
Ту очите си кокори, почва нещо да говори.
Баба, гу и не, казва нашето дете.“

Посвещение в детския албум със снимки на Хелиана Велинова, 1981

Здравейте, приятно ми е да се запознаем – Хелиана, Хелиана Велинова. Тридесет и няколко годишна. С прилично обикновен живот и с не толкова обикновено име. Винаги съм казвала, че ако всеки път, когато някой ми каже, че никога не е чувал името и иска да знае за историята му, ми дават по пет лева, то днес щях да съм доста богата.

И вие искате да знаете историята на името ми? Е, добре, харесвам ви. Ще ви разкажа:

——————-

Хелиана Доля-Морени! Видях я за първи път преди четиринадесет години в родилната камера. Беше първият човешки ембрион, който ми възложиха да наблюдавам по време на обучението ми, вършех, разбира се, само най-простите неща: контролирах техническите параметри на камерата, изучавах стадиите на развитието му. Самият аз бях тогава на четиринадесет години, но като баща обичах вече това миниатюрно бебенце, защото то беше и второто дете на Икар след мен, което не бе създадено по клонинговата система

-Какво ще кажете, младежо, как да кръстим тая наша мома?

-Отзовах се веднага, защото отдавна вече си имах име за своето бебе:Хелиана!

-Хелиана? Откъде изровихте пък това име?

– От Хелиус, латинското име за слънце.

– Хъм, Хе-ли-а-на — прецени го Морени по благозвучие.

По това време, търсейки приказки, се ровех жадно и безразборно в енциклопедичните колектори и бях очарован от поетичните суеверия на древните хора — оттам бе ми хрумнало и името.

Нашите далечни прадеди са влагали в имената свои пожелания за бъдещето на детето. Хелиана — за да намери своето истинско слънце!“

Пътят на Икар, Любен Дилов, 1974, Издателство *

Христо Г. Данов * Пловдив

——————-

Често си представям как майка ми, с ръка на порасналия си корем, е държала точно тази книга. Стигнала е точно до това изречение „Хелиана — за да намери своето истинско слънце!“ и аз, почти завършено човешко същество, таящо се в утробата й, леко съм ритнала, известявайки на най-важната жена в живота ми, че името ми харесва.

„Хелиана — за да намери своето истинско слънце!“. Името се е усладило на езика на майка ми, повторила го е няколко пъти. Малки камбанки в мислите й – „Хелиана, Хелиана, моята малка рожба“. И решението е било взето.

Разбира се, като всяко нещо по комунистическо време, което е било различно, и моето име среща сериозен отпор от властите… В семейство се заговарят да ме кръстят Даниела, но майка ми остава непреклонна и след дълго ходене по държавни инстанции, най-накрая намират връзки и в свидетелството ми за раждане, издадено няколко месеца по-късно, е вписано името Хелиана.

Та това е непознати приятелю…

Хареса ли ти историята? И ти ми харесваш. Може да ми викаш Хели.

Back to Top