Баба отива на море и ви праща много поздрави

Баба отива на море и ви праща много поздрави

Баба ми беше голям пич. Яд ме е, че имам малко спомени от ходенето на море с нея.

Лятото на 1972 г.

Въздухът хруска като златист карамел, а радиата въртят до безкрайност Лили Иванова. Туристите пият студена Кока-Кола, мятат белот на плажа и се наслаждават на двуседмичните си отпуски, които прекарват в почивната база на предприятието си.

Близо сто и петдесет години след като англичаните са „изобретили“ ходенето на плаж с цел отмора и забавление, баба ми Цвета Ангелова, обикновена жена, родом от село Белопопци, стои на Несебърския южен плаж, един световно неизвестен морски курорт (освен сред тълпите полски и руски туристи). Облечена е в най-новата си рокля от зеленикава тафта с бели цветчета, носи тъмно синя кърпа, леко избеляла от слънцето, и практични черни галоши с бял кант, купени от РУМ-а в София. Баба ми е заобиколена от най-добрите си приятелки от завод “Верила”, елинпелинско, в който работи вече втора година.

Пристъпя от крак на крак върху горещия пясък, зяпайки с подозрение морето, и си мисли с леко притеснение:

– Леле, ако не успея да се прибера до довечера кокошките ще останат гладни, да не говорим за прасетата – милинките ми Цецка и Ачо. И кладенецът е пресъхнал у тая пуста жега. Големите ми доматки, ако не ги полеем днес ще отидат зян.”

“- Добре сме се справили, врека другарят Директор на “Верила:, ке ви водим на море. – баба ми продължава вътрешния си монолог – Оти на море? Какво море – то е за преферцунените моми с изрязани бански, дето нямат срам и по цял ден рипат от единия на другия край на плажа. А ние сме обикновени жени. Работнички.

“- И цял ден в този камион, ами кой ще се погрижи за децата? Малкият Наско и Николинка ще се притеснят ако закъснея, как ке заспят. “

“- Е, добре де… Туй морето, хубаво е, не е лошо, синьо, голямо, ама само мойо маж Геле да беше тук – въздъхва тежко баба ми – И какви са тея  чаши с чадърчета дето ни ги подават? Вкусни, ама нещо почва да ми се върти главата от тях. И още дават. Туй морето почва да ми аресва.

След няколко коктейла и сваляна на кат дрехи, баба ми Цвета Ангелова, обикновена работничка в комбинат “Верила”, родом от село Белопопци, успява да оцени по достойнство несебърския южен плаж и на следващата година взима мъжа си Ангел и двете си деца на море. От тогава ходенето на море се превръща в семейна традиция и продължава дълги години след разказаната случка.

Back to Top